Кражби, далавери, алчност и… едни есета за Апостола

„Вождът е Бенковски, Бенковски е сам…“*

***
„Апостоле, трябваш ни днес“, „Заветите на Апостола“, „Саможертвата на Апостола“. И какви ли още не глупотевини. Някакви теми за есета, през които учениците в България да прогледнат. И да видят… алчност, корупция, далавери, кражби? Не, а по-скоро да опишат красотата на идеала, заради награди. А преждеизброените „ценности“ на битието са достатъчна тема. Чийто кратък анализ е в едно изречение. Но кой ли ще се досети, награди няма. Призът е достойно съществуване с високо вдигната глава, но заплювана от измекярите на съвремието. Защото девизът от време оно е „който не краде, майка му да умре“.
Това, мили даскали, деца, родители, политици и кандидат-пандизчии, е резюмето. Увод, теза и заключение.
Не мъчете с фентъзи подопечните си. Не се сещайте за Апостола два пъти годишно с безумните глупости за заглавия на есета, разкази и други повествования. Покажете им истината и ги направете отражение. Защото огледалото винаги дава обратен образ. Контрирайте гноясалата рана, наречена общество. Обяснете тефтера на Апостола и речете, че плесницата е по-важна от примиреността. Че болките са сладки, когато водят до смъртта в името на мечтите.
Нито един велик човек не е доживял да види химерите си.
Не им вменявайте, че като рекат красивите думи за Апостола и позират с грамотата от конкурса, а после цял живот навеждат глави, това е нещо невероятно.

Що рече Левски с това „Народе????“

Най-угнетяващото заглавие за конкурс с подрастващи. Що искал да каже Апостола, разбираш ли? Далеч съм от мисълта да влизам в есеистични загубенячества с цикличност „18 юли-18 февруари“.
Нека обаче проследим мисловната ДНК на народа ни.

Поговорките

Има няколко, които просто са достатъчни, за да обрисуват що е манталитетът на нашенеца. И друг път сме ги споменавали. Но хайде пак.
„Мълчанието е злато“. Отвратителна, но масово използвана. Езикът зад зъбите ще доведе до спокойни старини.
„Преклонена глава сабя не я сече“. От тази по-гнусна няма! Фолклор, влял се във вените на цяла цивилизация. Синдром на придобитата генна измекярщина. Тя предопределя развитието на поколения гъзолизци, ратаи, смачканяци, роби.
Вечно наведени към господарите, с постоянно надупени задни части към по-нисшестоящите, които от своя страна са залепили устни към дирника и така… по цялата верига.
Когато главата е преклонена, защо всъщност ни е?
Това е Народе???? Защо ти е преклонената глава? Махни я, махни се, не си полезен, сам за себе си.

Черният дроб на света

За четата с предател, съставена от трима нашенци, е безсмислено да пишем. Изпитана теза във всяко време, всяка епоха. Мислили ли сте си, че просто не заслужаваме нищо? Каквото и да имаме, то правим всичко възможно да го съсипем. Примерите за описване са безполезно време. Като тръгнем от бетонираното море, през Яворов и Вапцаров, та чак до боклуците край блоковете.
И все пак от време на време се пръкват по някои велики нашенци, които биват унищожени от околните, чиито потомци после се сещат с венци и през сълзи за тях.
И все пак вярата не се губи. Петър Дънов бе казал в една лекция, че това именно е мисията на българите. Да бъдат черния дроб и жлъчката на света. Да понесат всички отрови на обществото и някак си да го пречистят, успявайки, пак някак си, да оцелеят от собствената си саморазрушителна сила.
Може и да е прав.
Преди всичко поне сме вредни за самите нас.

Задругата на егоизма

Завършени егоисти. Все най, все някой им пречи. Всеки за себе си. Това е нашето общество. У дома кеф, навън-да го дух… Торбата с отпадъка през терасата и това е.
Дребни тарикати, интересчии, нарциси. От вонящото блато на ганьовската кир излизат политиците. От същото това общество. Не се чудете защо са такива измекяри.
Това е задругата на егоизма, в която приятели няма. Има мъниста и всяка проскубана сврака иска да ги грабне. Пък ако ще и стъкла от счупена лимонада да са.

Защо въстанахме, имот ли си нямахме?

Ей така възкликва някакъв си чорбаджия, докато революционерите излизат из двора му. Тъй започва Априлското въстание. С тюхкане за имотите. Описва го Захарий Стоянов.
Като имаш педя земя, овце и крави, доходи, жена, деца, що мрънкаш, къде търсиш тази свобода? Седи си мирно с феса! Нали така?
Сега фесове няма. Има други разновидности на робството. Наричат ги партньорство, ценности, кохезионна политика, либерализъм. Пък дори и Западни Балкани.
Каквото и да правиш и струваш, става „по американски“. Преди по съветски, но сега по каубойски. Равнис, мирно, йес сър, и това е.
Добре, че героите са мъртви.

Сирени за бедствие

„Като чух този сигнал и щях да легна на земята! Колко хубаво е, че вие, българите, сте превърнали от този страшен звук, мелодия за гордост и смирение“, изрече преди доста години една рускиня, която сирените и тв камерите в Деня на Ботев я бяха заварили на почивка в България. Преживяла е Втората световна война и непрестанните бомбардировки, сигнализирани със сирени.
Всъщност, защо сирени за бедствие за 2-ри юни? В Деня на всички загинали за свободата.
Защото наистина положението е бедствено.
Защото вече няма герои.
Няма кой да загине за свободата, за мечтата.
За собственото си мнение дори, по дяволите!

Що е Родолюбието?

Що е Родината и родолюбието? Това е мисия и изпитание за всеки и навсякъде, независимо дали в България или в Ботсвана. Родината е стремеж към усъвършенстване, на нея и отделния индивид. Родината не е за надяждане, за пълнене на търбусите, състезание за лакомници кой колко може да погълне от нея с навлажнени очи.
Мисия е, с тъжен край.

Всеки иска да е Левски, ма`а му стара!

Всеки в тази държава на слуги и измекяри, ратаи и роби, иска да е Левски. Всеки!
Има паметници на Апостола на почти всички континенти. Издигнати от българи, които живеят там от десетилетия. Защото носят частица от България в сърцата си. Но не са тук. Палят вощеницата на шибаната надежда някъде далеч, далеч, на хиляди километри от Родината.
У дома им пък се кипрят паметници на чужди воини. Дори на такива, срутили половин София по време на Втората световна война.
За срам на останалите тук.
Когато в Москва/Вашингтон пръднат, в София се насират. Това е политиката в последните близо десет десетилетия. Робът винаги си намира господар.
И чат-пат, понякога, от това стадо овчедушно се пръква някой неразбран, на когото след години да му носят цветя на паметника. И да задават теми за есета. Учейки в същото време децата на народни мъдрости от рода на златното мълчание и преклонената главица.
Всеки иска да бъде Левски, но никой не ще да завърши на бесилото.
Затова героите умират сами.
И Спартак беше роб. И той из нашенско. Но умря по пътя от Капуа до Рим. Забележете-в чужбина.
Ако Апостола бе видял в какво стадо слугинско се е превърнал народът му, щеше да емигрира.
Бъдете сигурни.
Сега пишете есета. После скланяйте глави и мълчете.
Награди има!
Жельо Михов
*Вазов, „Епопея на забравените“
На водещата снимка: Среден пръст от „свободните“
24shumen.com

Източник: 24Shumen.COM